Остава само месец до Коледа и цялата романтика около нея, която,

Остава единствено месец до Коледа и цялата романтика към нея, която, не ме разбирайте неправилно, ту обичам, ту ненавиждам, а мислите ми са все в лятото. Отказвам да смъква летните си обувки, мъжът ми ме гони непрекъснато да се намятам с някакви жилетки, пита ме дали не ми е студено... Подсмърчам, носът ми е запушен, само че отстоявам да задържа някакво мислено лято колкото мога повече, преди да потъна в зимата, кишата и коледните клишенца, за които знам, че отново ще се захвана, с цел да изкарам до пролетта.

Вървя към работата. Майка ми звъни и пита отново ли вали в Италия. Честно казано, не мога да преценява. Не помня към този момент по кое време разтварям чадър, разтварям ли го въобще, къде го оставям... Знам единствено, че непрекъснато нещо е върху мен. Вода, влага, горест... Чакам да пресека улицата. Всички коли са сиви.

Затварям за миг очи и съм във Венеция. Венеция през лятото. Венеция още веднъж. Надлъж и нашир с Левена. Възторг отново и отново. Навсякъде, накъдето се обърнеш. Назад към Санта Лучия с вапоретка по Канале Гранде. Гледки, залязващо слънце, неземна хубост и какъв брой щастливи хора! Гарата, влакът. У дома нямаш сили за нищо, изтощен си от вървене, от благополучие. Искаш просто душ, под който да затвориш очи и още веднъж да видиш всичко. След отмитата отмалялост имаш сили единствено за бърза брускета. От черен самун, бяло меко сирене, рукола, сушени домати, саламино и зехтин. С просеко. Перфектният край на съвършения ден.

Отварям очи и прекосявам. Пак ще има лято. И отново ще отидем във Венеция!